Монт-прес: Стари и нови перипетии в чипровското училище

От няколко месеца се заговори за специални паралелки в чипровското училище, където наред с модерните специалности като езици и кънтритуризъм да се изучава и килимарство. Тази завладяваща за всеки патриотично настроен чипровчанин идея бързо обиколи местните обществени учреждения и бавно започна да залива селището и областните институции. Не зная на училищния директор Светлана Тренчева ли хрумна тази примамлива идея, или пък на кмета Захарин Замфиров - все едно - но тогава си спомних онази мисъл на великия Юго, че няма нищо по-силно от една идея, чието време е дошло. Наистина дошло, но по време на приближаваща криза. Преди години преживях това ходене по мъките и знам как се разкрива нова паралелка. Учениците ни често на шега казват: “Това е било още през турско.” Не, не беше през турско и криза може да е имало тогава, но никой не говореше за това. Тогава не смеехме да кажем, че държавата ни е мащеха, както сега тръбим (с повод и без повод) с цяло гърло. И тук открих една закономерност държавата ни колкото по-стара става, толкова по-мащеха ни става. Примери колкото искаш.

Преди повече от век Димитър Маринов писа: “Колко много щеше да помогне благоденствието на туй население, ако се откриеше едно практическо училище за тъкане на килиме и училище, такова за обработване на кожи.” Добре е преценил големият наш етнограф, защото това са били двата занаята, изхранвали много чипровски семейства. После кожарството ни го откраднали митровчани. Килимарството обаче си остана чипровската крепост, а може би само средство за оцеляване.

Не може да се нарече мащеха тогавашната млада българска държава, когато още в 1886 г. (изминали са по-малко от 10 години след Освобождението) доставя на чипровчани мострени килими от Сараево, с които е подредена изложба в една от стаите на училището. Четири години по-късно се внасят модели от Австрия. С държавна помощ чипровските търговци на килими участват на Първото Пловдивско изложение (1892), после следват изложенията в чужбина Анверс (1894), Лиеш (1905), Лондон (1907). От тях чипровските килимари носят златни и сребърни медали. Зад техния гръб стои държавата млада и загрижена като истинска майка. За съпоставка ще посочим, че само преди няколко месеца на изложението в Хановер, за да отидат, нашите сегашни килимари теглиха заем, който ще изплащат поне десет години. И ако още тук се поддържа занаятът, то е заради прословутата чипровска упоритост (да не кажем инат), иначе отдавна да са се отказали, както направиха котленци и самоковци. Може някой да каже: “Така е, нещата за 100 години са се променили.” Наистина са се променили, но само за нас българите! Защото Република Турция на същото това изложение (“Домотекс провеждано през януари всяка година) бе осигурила на своите килимари площ от 500 кв. м и още и още екстри, та нашите чипровчани се чувстваха като сирачета, въпреки че килимите ни са по-качествени. И преди да се върна отново на онова време, на младата българска държава, ще посоча нещо, което всеки може да провери. Отворете сайтовете на Интернет и ще видите публикации на турските учени във връзка с изследване на багрилните растения от Анадола. Нали не мислите, че всичко това става без държавна субсидия?! След като споменахме съседна Турция, нека напомним, че и пиротското килимарско училище не е прекъсвало функциите си, а за другите килимопроизвеждащи страни могат да се посочат още по-фрапиращи примери.

Сега да си погледнем отново нашия хал. През 1912 г. се осъществява предложението на Димитър Маринов разкрива се в Чипровци килимарско училище с тригодишен курс на обучение. Първата преподавателка в него е от Цариброд, а втората от Котел. Чипровчани и до сега помнят техните имена. През 1929 г. Берковската популярна банка разкрива в своя град друго такова училище, чийто директор е чипровчанинът Иван Пешев завършил бояджийското училище в Сливен. После идва голямата криза от началото на тридесетте години и всичко рухва. Ние пък (на пук) сме решили да разкриваме паралелки тъкмо сега, когато оная проклетница пак се задава. Но и за това си имаме аргументи. През есента проведохме пленер по килимарство в рамките на големия национален проект “Къща”. То днес много български къщи са без килими, но да се надяваме, че и тази мода ще отмине. Пленерът бе тържествено закрит с изложба и автобус гости от Министерството на културата. Изглежда някой от тях подхвърли за помощта на УНИЦЕФ. А мащехата като види, че работата потръгне, (от кумова срама) може и тя да се включи. Още повече, че на есен училището ще отбележи своята 385-годишнина.