Бр. 10 (2614), год. ХХХII, 6 - 12 април 2021 г | Начало | Архив | Търсене | Реклама | За нас | Контакт |

Монтана
Политика
Икономика
Общество
Култура
Коментари
Крими
Спорт
Имоти


АПИС е пионер и доказал се лидер в областта на разработването, усъвършенстването и продажбата на правно-информационни системи в България.


FreeCurrencyRates.com



eXTReMe Tracker



Старите граждани
2 - Сините Берковски вирове на Иван Давидков
Анастас СТОЯНОВ (2.08.1931 - 24.12.2004 г.)
Когато го поканиха в село Горно Церовене, Иван се чудеше какво ли е останало от далечното му ученичество тук годините са всичко разпилели: съученици, спомени, люде...
Но го посрещна старият му учител господин Григоров и както някога, разгърна оцеляла от времето тетрадка - с царското семейство на корицата:
- Иван Давидков Иванов от втори клас?
- Аз, господин учителю!
- Шестица ти пиша на свободното съчинение, момче! И с надежда ще следя твоето развитие.
Ти имаш дар за писател!
И съхранил тетрадката. И я запазил с надежда цели пет десетилетия - до този час, до сбъдването!
Хвала на такъв ученик, който толкова рано е показал филизите на таланта си!
Хвала и чест и на такъв учител, който толкова рано го е забелязал!...
Иван Давидков, по това време студент, имаше малка библиотека на село, останала от рано починалия му баща. Беше ми разрешил да вземам книги от нея и когато се връщаше по ваканциите, неизменно ме питаше: какво прочете, какво написа. Разбира се, привличаха ме преди всичко дебелите. Книгите избирах по едничък показател: да са по-дебели. За една от тях, “Велики сенки” от Фани Попова-Мутафова, казах веднъж:
- И много е хубав надписът.
Иван се усмихна. Дано не се сбъдне...
Не можех да разбера какво толкова лошо има в пожеланието на баща му “да върви по пътя на тази писателка”.
- Тя е в затвора - усмихна се Иван.
Оттогава това ни остана нещо като весела парола:
- Как си, Ванка?
- Добре съм, щом още не съм изпълнил бащиния си завет!
Средата на август е. Жега, земята се е запалила. Притичва у дома Иван Давидков, син-зелен, цял премръзнал.
- Измръзнах! Дай ми нещо да се стопля...
- Ама какво е станало бе, човек, в тази жега?
- Ами какво е станало! Тръгнах да се поразходя край берковските вирове нагоре из реката. А онази синя вода, чиста бисерна! Съгледах един по-дълбок вир на едно скришно място под пътеката за Хайдушките водопади, огледах се, пък смъкнах дрехите. И се цопнах в синия вир. И се дръпнах като попарен, щом усетих как ме преряза ледената вода. Но точно тогава някой извика над сами главата ми:
- Ето го любимия писател! Тичай, Ицо, да си видиш любимия писател! Здравей, Ванка! Помниш ли ме? Христо Кръчмарски от VII “б”!
- Здравей, Христо! - едва проронвам аз с премръзнали устни и притискам голотиите си в студения вир.
- Ела, майко! Елате всички! Това е самият Иван Давидков, за когото толкова много съм ви говорил...
Шльопнах се аз още по-дълбоко във водата, защото в това време над мен подадоха глави и жената, и две-три бабички, и цяла чарда дечурлига, все от домочадието на приятеля ми, които той бе помъкнал на разходка из планината.
- Хайде, Христо! Кажи сега стихотворението на чичо ти Иван от читанката. Нали го знаеш? Онова за граничаря! И той се казва Христо, моето име носи - пояснява ми съученикът и с гордост очаква декламацията на сина си.
Изпъна се малчуганът и високо извика:
- “Граничар” от Иван Давидков:
Граничар е моят батко,
славен граничар е той...
И закъса.
Нахока го бащата, посдърпа го. Пак се изпъна малкият. Започна отново. И пак закъса&
Докато и аз съвсем закъсах в ледения вир&
Дай ми нещо съгряващо, брат, а пък друг път няма да тръгвам без бански из берковските вирове...
Поет в прозата, художник в поезията, който пише с багри и рисува с думи: това е Иван Давидков. На последния си имен ден, няколко месеца преди да ни напусне завинаги, примирено и тихо рече:
- Все пак ние с тебе поживяхме. А бащите ни, горките? Двадесетгодишни са си отишли...
Вярно, бащите ни си бяха отишли съвсем млади, едва успели да зърнат с последен поглед люлките на своите първи и единствени чеда; и ни оставяха в тръпните ръце на нашите майки, на мъката и грижите, на сиромашията и недоимъка, на борбата за мъничко хляб, глътка въздух и къшей най-обикновена човешка правда.
Някога, като деца, живеехме в съседни къщи - най-ниските, но построени най-високо, на самото чело на хълма, те ни се виждаха като огромни наблюдателни кули. Под нас беше селото ни - Живовци, с голямата бяла църква, с училището, с всичките си улици, дворове и къщи, със стадата овце, биволи, коне. И всичко това - побрано в огледалото на бистрата Огоста. А когато погледнехме на юг, към планината, към Ком, струваше ни се, че сме равни с нея по ръст...
Веднъж прескочих плета и отидох у тях. Той седеше на дъсчените стълби и боядисваше със златна боя току-що измайсторената четчица за рисуване. Дръждакът се прави от чамово дърво, каза ми назидателно той, без да ме погледне, защото е меко. А космите са от младо конче, но не от опашката, а от гривата, че са по-тънки...
Така съм го запомнил сам да си прави четката, може би същата, с която по-късно щеше да нарисува стотиците си платна, някои от които сега озаряват моя дом; а може би е майсторил перодръжка онази, с която щеше да напише няколко тома поезия, проза, преводи от различни езици, есета, които са изпълнили библиотеката ми. Почти всичките. И всяка една със сърдечен, нежен, бих казал, дарствен надпис. С изключение на последната, посмъртната, отвъдната...
Озаглавена “Може би сбогом” - издадена от сина на поета. 

| Назад |
Материалите в този сайт са обект на авторско право. При използване на информация от Монт-прес ONLINE позоваването е задължително.
Включването на връзки към публикации в Интернет Монт-прес ONLINE е свободно.
©1990-2020 Powered by Advirso